АНДЖЕЛИНА ДЖОЛИ ЗЕМНИЯТ АНГЕЛ

**************** Отдавна отминаха времената, когато имиджът на бисексуална бунтарка с вкус към садомазо изпълненията и човешката кръв радваше актрисата с най-чувствените устни. Днес Анджелина се старае да оправдае името си, превръщайки се в ангел хранител за бежанците по света, но най-вече за пъстрото си потомство, към което вече се причисли и виетнамчето Пакс Тхиен Мария СПИРОВА На латински Пакс (pax) означава „мир”. На виетнамски Тхиен означава „небе”. С тези символични имена започва новия си живот 3-годишното виетнамче Пхам Куанг Санг, което Анджелина Джоли осинови през март. Откакто през 2002 осинови от Камбоджа първия си син Мадокс, 31-годишната актриса неведнъж е заявявала, че мечтае за „дъгоцветно семейство” с поне 10 деца от различни раси, етноси и култури. Явно Анджелина държи на намерението си – Пакс Тхиен е четвъртото дете, което взима нейната фамилия, след като през 2005 тя осинови етиопското сираче Захара, а през 2006 роди дъщеря си Шайло Нувел от Брад Пит. По случай присъединяването на Пакс към семейството се очаква актрисата да си направи нова, 13-а татуировка. По тялото є вече са татуирани географските координати на родните места на трите є други деца – N11°33’00” E104°51’00” (Пномпен, Камбоджа), N09°02’00” E038°45’00” (Адис Алем, Етиопия), and S22°40’26” E014°31’40” (Свакопмунд, Намибия). Изоставен веднага след раждането си, Пакс е отгледан в сиропиталище в Хошимин. Биологичната му майка Тху Дунг е наркоманка и отказва да се грижи за него, а нейните родители не могат да си го позволят. Те побързаха да споделят пред медиите, че много се тревожат за съдбата на внука си, въпреки че е под грижите на холивудска звезда. Според дядото на Пакс има опасност дъщеря му да започне да изнудва Анджелина за пари, тъй като 29-годишната Тху Дунг така и не се е явила да подпише документите, с които синът є официално минава под попечителството на Джоли.           Новото попълнение – Пакс Тхиен Джоли     „Дъщеря ни е наркоманка от 16-годишна, винаги сме имали големи проблеми с нея – оплака се 55-годишният Чен. – Боя се, че ако научи, че синът є е осиновен от богата американка, тя ще започне да я преследва за пари, дори може да се опита да върне детето обратно.” Бабата на момченцето, 51-годишната Тхан, допълва: „Много се радвам, че внукът ми се озова в такова прекрасно семейство. Но дъщеря ни е изключително хитра и подла, своенравна и с тежък характер. Кой знае как ще реагира на новината.” Според разказа на родителите є Тху Дунг заченала от женен мъж, когото срещнала във фабриката за облекло, където работела. По време на цялата бременност не престанала да взима наркотици и на 29 ноември 2003 бъдещият Пакс се родил с извънредно ниско тегло. Два дни по-късно, докато лекарите се борели за живота на бебето, майката избягала от болницата, за да не плати сметката от $30, която вече дължала за лечението. След месец бедните є, набожни родители, които не могли да понесат позора, занесли невръстния си внук в приюта. „Ако Тху Дунг се бе прибрала вкъщи с извънбрачното си дете на ръце, щях да посегна на живота си – уверява дядото. – Това щеше да съсипе репутацията на семейството ни.” Нежелан и изоставен от най-близките си, днес Пакс Тхиен Джоли има шанс да започне живота си отначало, без спомените от несретата в сиропиталището да са обременили детския му ум. Новата му майка съзнава, че му предстои мъчителен период на приобщаване към една съвършено различна среда, научаването на нов език. Но предизвикателствата не свършват тук – да си син на Анджелина Джоли е съдба, която те превръща в гореща мишена за папараци, клюки, слухове. Брад Пит да те носи на конче е и благословия, и проклятие. Наддаването за първата снимка на Пакс след осиновяването вече е в ход. Смяташе се, че списание People е спечелило сделката, предлагайки $ 2 000 000, но информацията бе официално отречена. Сумата може да се покачва още. „Пакс е храбро и много силно дете”, заявява пред Reuters Анджелина, уверена, че Мадокс, Захара и малката Шайло ще накарат виетнамчето да се почувства у дома си. Жената, която спечели Оскар и Златен глобус (а заедно с тях и световната си слава) за ролята на неуравновесено момиче в Луди години, като че ли завърши своето пълно преображение. Днес тя е всеотдайна майка, която планира да си остане вкъщи, за да помогне на Пакс „да разбере, че вече има семейство, че новият му живот е за постоянно и няма да продължи да се променя”. я Анджелина: Преобразих се изцяло Актрисата в откровено интервю за недостатъците на славата, страданията на бежанците, отчаянието и надеждата През 2000 тя започна да обикаля планетата като посланик на добра воля на ООН. Очите є са видели едни от най-страшните гледки на съвремието – жертвите на дългогодишно насилие в Африка, Пакистан и Камбоджа. В началото тя бе просто безмълвен наблюдател на човешкото страдание, но съвсем скоро видяното я тласна към решение, което промени живота є. Пред американското списание Newsweek актрисата с хуманитарна мисия разказва за последното си пътуване до лагер за бежанци от Дарфур в Чад и отговаря на критиците, които осъждат действията є като „шопинг за слава”. Какво ви мотивира да се свържете с Агенцията на ООН за бежанците? – Започнах да пътувам по света преди около 7 години с филмовите продукции за Лара Крофт. В Камбоджа например непрестанно чувах за хилядите бежанци в Тайланд, за противопехотните мини и историята на червените кхмери. Спомням си, че един ден просто седнах пред компютъра и започнах да чета като бясна. Два дни не мръднах от мястото си, отидох на сайта на агенцията и осъзнах, че до този миг нищичко не бях чувала за тази организация, която се грижи за 20 милиона души по света! Бях страшно нервна, когато посетих офиса на агенцията във Вашингтон за първи път. Тогава всички ме смятаха за холивудска бунтарка, нали знаете – склонна към дивашки изпълнения. Седнах пред онези хора и им казах: „Знам, че не ме познавате, но сигурно сте чували разни работи за мен. Не желая да правя сензации и да злепоставям агенцията ви, но ако просто ми помогнете, аз ще си плащам за всичко.” Невероятно, но те се съгласиха – през следващата година и половина посещавах бежански лагери в Африка, Пакистан и Камбоджа. Нямаше папараци, нямаше никаква преса – получих своето истинско образование. Преобразих се изцяло и едва тогава събрах кураж да говоря пред света. Тревожите ли се, че някои хора смятат дейността ви за „шопинг за слава” на гърба на чуждото нещастие? – Не знам някой от критиците ми да е прекарал 6 години, обикаляйки над 30 бежански лагера по света. Да е говорил с дете, избягало от ужасите на Дарфур… Не ме е грижа. Ако някой има възражения към казаното от мен по въпросите на хуманитарната помощ или смята, че аз действително засенчвам проблема, появявайки се на снимките редом с бежанците, това е друго и бих му обърнала внимание. Разбирам също и онези, които се отвращават от мисълта за комбинацията киноактриса – външна политика. Аз самата ужасно се притеснявах в началото, мислех си, че само ще се пречкам на хуманитарните работници, че никой няма да ме вземе на сериозно. Обаче след като тези хора, чието мнение е най-важно, ме приеха, не смятам да се безпокоя, задето някой, който не е и помирисвал бежански лагер, е недоволен от работата ми. Как пътувате по време на мисиите си? – Пътувам сама. Качвам се на пътнически самолет с раница на гърба и толкова. Последния път дори не знаех, че фотографът е в същия полет. Засякохме се едва на летището в полунощ и в 5 ч сутринта самолет на Световната програма по изхранване ни стовари в едно градче близо до лагера. Какво ви разказват бежанците за положението си? Видяхме няколко шокиращи фотографии на момченце, завързано с въже за колчето на една палатка, също и кадри на възрастна жена, чиито глезени са оковани… – Първия път, когато стъпих в бежански лагер, изживяването беше потресаващо. Това са хиляди хора, травмирани за цял живот от бомбардировките (правителството на Судан унищожи по този начин огромен брой селища в Дарфур, бел. ред) и войната. Жената, за която говорите, страдаше от остра деменция и чуваше гласове, постоянно є се струваше, че някой я напада, че я замерят със змии, че падат бомби… Беше окована, защото пребивала с каквото є попадне дъщеря си всеки път, когато я доближала. Момченцето пък беше 3-годишно. Било изчезнало за 48 часа, след като селото му било бомбардирано. Намерили го в кошмарно състояние. Майка му има още 4 деца и не може да се грижи непрестанно за него. Ако не е вързано, изчезва отново или започва да се удря само. Има хиляди жертви на войната в Дарфур, които имат нужда от сериозна терапия, но в лагерите и елементарното оцеляване е сложно. На всеки 2000 бежанци се падат по двама хуманитарни работници и пак толкова лекари. Водата и храната едва стигат, ежедневна борба е да се задържат палатките на място по време на пясъчните бури. Хората, побягнали, за да спасят живота си, продължават да не се чувстват на сигурно място. Не ви ли обзема отчаяние от тези истории? – Разбира се. Първите 2 години плачех постоянно. Преминах през етап на абсолютна безнадеждност, после през етап на ужасен гняв. Как е възможно хората на властта, които нито са глупави, нито страхливи, да не могат да намерят бързо, качествено и окончателно решение на този проблем?  Не искам да прекарам следващите 30-40 години от живота си, обикаляйки тънещи в мизерия лагери, където никога нищо не се променя и хората продължават да страдат!