Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни. Джордж Гарлин

Днес ти ме попита дали те обичам,

 дали ще те искам, дали ти се вричам.

Запитай звездите и те ще потрепнат.

 Запитай листата и те ще прошепнат,

че аз те мечтая, във нощ те сънувам,

 в реалност желая, и в сън теб бълнувам.

Сред черната пустош

на изпепелената гора

щастлив съм, че те имам,

 че съдбата ни събра.

От твоя смях щастлив съм,

от твоя слънчев подлед,

от сладките целувки,

 ухаещи на пролет,

от думите ти нежни,

изречени с любов -

вечно да ги чувам, 

на всичко съм готов.

Ако сме двама в ада

 дали ще разберем или,

 че рай това е със теб

 ще се кълнем.

Раят е

където се намираш ти.

Защо ми е небето?

Защо са ми мечти?

Ти си ми реалност.

 Ти си ми една.

Ти си нежна ласка,

ти си топлина.

 Обичам те такава,

 каквато си сега.

Недей да се променяш,

ти слънчева жена.

 Обичай ме, мисли ме,

 изгаряй като мен

в любовен пламък двама

 да бъдем всеки ден.

 И никой да не може

 интрига да посее

 в добрия огън злото

 зад нас да си изтлее.

Хубаво ми е със теб!

С пламъчетата игриви

като на мъничко дете

са очите ти щастливи.

 Хубаво ми е със теб!

 Сутрин да ме будиш нежно,

 а след трудния ни ден пак

да сме в любов безбрежна.

Хубаво ми е със теб!

 Толкоз хубаво,

че мога и безкрайното море

 да запаля в своя огън.

 Не е лесно от тебе сега да замина

и споменът скъп във сърцето да нося

 Любовната мъка не ще да премине.

 За теб ще си спомням, за тебе ще прося.

 Сега да се любим!

От нас да изгрее последна любов

 под беззвездно небе и чувството

 нежно нека живее,

 във сънища заедно с тебе да сме.

Тялото ми помни

твойта топлина,

две очи и устни,

шепнещи в нощта.

Помни и ръцете

 с нежна доброта.

 Помни раменете,

трепващи в страстта,

 и бедра,

които меко ме притискат,

 тръпнещи от порив

 своето да искат.

 И дори небето угасна -

 да не пречи на това,

 което случваше се вече.

 Болката зад нас е.

 Общи са ни дните.

 Сбъднаха се вече

копнежите, мечтите.

Без теб денят

ми мразовит бе,

със тебе пролет

 разцъфтя.

 Без тебе плачеха

 върбите,

а с теб и гарванът запя ,

 Какво ли щях да съм сега?

 Откъснат и повяхнал цвят.

 Живот си ти и светлина,

 със теб е хубав тоя свят.

За мене ти си въздух

 За мен си светлина

 За мене ти си слънце,

 огряло през дъжда

 За мене ти си

 огън на зимата в нощта

 за мене ти сълза си

дошла от радостта

Какво си ти за мене

и аз за теб какво съм...

 Ний двама сме родени

 любов в сърца да носим.

 В един път да вървиме

съдбата е решила.

 С любов

 да го преминем

 Така е отредила.

За мъката говорех.

 Помниш ли?

 За болката от самотата.

 За изгаснали звезди,

за нощта и тишината.

 А ти... Обърка всичко...

 Отде се взе тъй нежна

 и добричка

лястовице бяла,

в моето небе?

 Сърцето ми превзе

о, сладкопойна

птичка

нощта за тебе вика,

 денят ми те зове.

Обичам

твоите стъпки

 обичам

твоя глас

 Полазват ме

 страстни тръпки

И изпадам в захлас,

 Когато край мен

преминаваш,

 когато ми казваш

"Здравей!"

 И диря ухайна

 оставяш

и обич в душа

ми се лей.

 Ще чакам

и утрото тука

 да видя пак

твойто лице

 Докато любовта

 ми пропука

леда в твоето сърце.

Копнежите ти всеотдайни

от камък любовта разтварят,

вълнуващи и тъй омайни

студеното сърце изгарят.

 Като разцъфналата роза

усмихваш се и си красива.

 Защо ли да не съм аз този,

 с когото ти ще си щастлива?

Очите ти гледат ме

с радост и в моята обич една,

единствена болка от сладост,

за нея отдавна копнях.

 За нея си струва

звездите да палиш,

да срещаш луна,

 да бродиш във утро

измито от горестна чиста сълза.

 Избрани ний бяхме със тебе

в животa нелек и суров,

 за тебе да бъда потребен,

 за мен ти да бъдеш Любов.

РАЗДЯЛА

        Мълчание.

Избухващо мълчание.

Изпепеляваща гробна

тишина.

И нито звук, ни дума -

 наказание

 за премиерната ми суета.

Суетност, да.

 За себе си поисках.

Не беше много -

само поглед мил,

с две думи нежни.

 Толкова ми липсват,

 за тях луната даже

бих свалил.

Пред теб стоях.

И молех за надежда,

 за мъничко

човешка топлина.

 Ала поисках много.

 Да, така изглежда

по мълчаливата

студенина.

Какво по-малко

от това да искам?

 Какво по-малко

 от една ръка,

която във ръка

 да стискам,

за да не чувствам

тази самота?

А имах нужда.

 Нужда от подкрепа

във този миг,

 без смисъл за борба

и тази мисъл,

явно тъй нелепа,

ръката ми

протегна от ръба.

Прости ми мила!

Знам.

Не е присъщо

 за хляб да моли

старият хлебар.

 Не бягам, не.

 Отново съм си в къщи.

Една бутилка водя

за другар.

Обичам те!

Харесваш да го чуваш.

"Обичам те!"

 докосва твоето сърце.

"Обичам те!"

разнежва и вълнува,

 когато срещне биещо сърце.

Обичам те!

 Ти ме погледна,

в очи прочете любовта

и в мисъл някаква

безредна усети гъдел - суета.

 Обичам те! -

 Е, няма лошо...

 И аз те любя както ти -

 тъй рече ми

и каза още:

- От днес сме сбъднати мечти.

Аз бях понесен от

 собствената

 си мечта

 по път мечтан,

 но път нелесен -

 да преоткривам

любовта.

Обичам те!

 Какво ли стана?

 Къде загуби се,

 Любов?

 По път ли нейде

изостана

или стопи се в миг суров?

Обичам те!

 Сърцето спира.

Сърцето търси

Любовта.

Сърцето без любов

 умира.

 Какво е без любов света?

Бутилка неотворена,

 тишина в сумрака,

 истина изровена

чaсовникът тиктака.

Всичко вече каза

старият клюкар.

Зная ти не вярваш

в този номер стар.

Истините криеш

и добре се справяш

-тук-таме изтриеш,

 тук-таме добавяш. ...

Бутилката отворена,

 на масата стои,

 и любов заровена

 - край нея аз и ти.

Една любов изгаря в

своя пламък

- една любов,

родена от мечти.

Та може ли между главня

и камък

любов такава вечно

да тупти?

Сърце ранено,

 ти недей проклина!

 Любов било е,

пък макар мечта.

След лятото

резонно идва

зима

- така било е

 винаги в света.

Какво

се случи с любовта,

събрала

двама под звездите?

 Кога

изчезна радостта,

която

грееше в очите?

Къде

остана нежността

 която

пълнеше ни дните?

Сега е

само самота,

горяща

 от мечти разбити.

Измъчваш се,

в огън изгаряш,

душата ти в мъка топи се

и в своята горест дори

не съзнаваш

 - за мене единствена ти си.

Душата ми плаче!

Таз болест прокъсва

последната нишка между ни.

 В мъчителна болка

сърце се разкъсва от тежки,

безмилостни думи.

И тръгваш по пътя без да желаеш.

Пътека оставяш открита.

 И искаш да мисля, че просто нехаеш,

 погребваш любов недопита.

Отиваш си.

А още ни е рано.

Защо пое тогава в

 тоя път.

Да, зная - търсеше

 приятелското рамо,

сега оставяш ме на

кръстопът.

 Ти мислиш, че не те

обичам вече,

че каменно е моето

сърце,

 че любовта ми спомен е

далечен,

оставил те

 с протегнати ръце.

"Здравей,   Любов!                                                     

Прощавай!

Бързам!

Аз... този път си го минавам сам.

" Дали ще можеш с мене да живееш?

Дали не ти е всичко на игра?

Дали не искаш

просто да ми вземеш за теб една,

за мен - последната искра.

Обичам те!

Обичам те, любима!

Но моля те!

Но моля те, недей!

 Когато във едно сърце е зима,

не вземай и последното, що тлей.

Подгонва вятърът вълните,

 уплашени те хукват към брега,

зад облаци показват се звездите

и слушат на морето песента.

От песента излизаш ти

и тръгваш по брега,

Бягаща вълна бърза

да отмие твоята следа

От раковината ли ти роди се

 или от миналите дни?

Взех пръчка,

в пясъка написах

"О спомен мил, къде си ти?"

 Защо остави образа си в мене

след стъпките последни по брега?

Ти трябваше и него да си вземеш!

 Не искам спомени, тъга...

Смяташ, че можеш да тръгнеш сега.

Хайде отивай!

Няма да плача.

Няма да плувам в дълбока тъга,

няма да викам след тебе "Почакай!".

Животът върви си със теб и без теб

Сълзи и сополи няма да бърша

И туй че съм някакъв смотан поет

Не значи, че аз от любов ще се свърша.

Отивай!

Не искам тая тъга

и тая измислена твоя вселена.

Знам вече, че всичко е само лъжа,

 че ти си била само буца студена.

Истината казваш ли,

когато тя ще нарани?

Да бъдем честни можем ли,

 със риск, че от това боли?

По-тежко е да разбера,

че бил съм лъган с нежни думи.

 Аз грешка мога да простя,

лъжата ще е помежду ни.

Тръгвам. И не ще се върна дори и да ме

молиш ти.

Мраморния път във кал превърна,

разкопавайки го със лъжи.

 Аз не мога вече да те любя

 и без тебе няма да умра

нищо от раздялата не губя.

Губя само свойта самота.

Да.

 Самотен бях, но ти не знаеш.

че със теб бях толкоз много сам...

Мислеше, че можеш да играеш.

Зная, нямаш чувства.

Нито грам.

Тръгвам си.

 И няма да се върна.

 Няма да пророня и сълза.

 Дори за сбогом без да се обърна,

оставям този път и теб сама.

  Приказка за любовта и лудостта

Преди време в един град живели заедно лудостта и любовта - те били много влюбени един друг. Всички от града им завиждали и искали да са на тяхно място. Един ден лудостта решила да купи рози за любовта в знак на обичта й към нея. Лудостта тръгнала към магазина за цветя, купила рози за любовта и се забързала към нея, за да й ги подари. Но... когато лудостта стигнала до любовта, била толкова лудо влюбена в нея, че я убола със розите и така те станали неразделни!!! И любовта оттогава е сляпа: казват, че там КЪДЕТО има любов ИМА и лудост!