Свободата 

Личната свобода-всеки има различна представа за нея.За някои това е правото да не се прибереш цяла нощ, без на сутринта да се налага да даваш обстойни обяснения някому за постъпката си;за други личната свобода е неясен сбор от възможности да вършиш каквото ти хрумне;за трети личната свобода е в пълната липса на ангажименти…
       Но за жалост(или не!) личната свобода съвсем не е неограничена възможност на личните желания и намерения, а е личностно право, което поражда сериозни задължения.
       В Древния Рим хората са се деляли на свободни и роби.Свободните граждани са се различавали от несвободните по златния пръстен, който са имали право да носят.Оттогава до днес златният пръстен, който традиционно се подарява при навършване на пълнолетие, е белег за свободна личност.Това да си свободна личност е изключително човешко право.Може би само несвободният чавек може истински да оцени стойността му.Но трябва ли да ставаме насила затворници или роби за да проумеем що е това свобода?
       Някога героят на Сервантес беше възкликнал:”Свободата ,Санчо, е най-великото благо на тая земя!”Нека се доверим на литературата, защото наистина е така.За свободата се водят битки, за свободата се заплаща с живот,за нея се пее в песните и в нейно име се събарят империи и се съграждат нови светове...
       Това човешко право позволява индивидът да живее така, както повеляват разбиранията му, интересите, наклонностите,т.е. сам, необезпокояван от никого, човек да намери своето място под слънцето.Безкрайно много неща означава това простичко наглед право, че си свободен.Но не просто волност на божия птичка дава то, а само по себе си обвързва човека с редица задължения:
       Човек е създаден така, че истински може да живее само контактувайки с останалите от вида “homo sapiens”, т.е. обречен е да живее в общество.А принципите на живот в общество изискват собствените действия да не влизат в разрез и нарушения на чуждите права.Следователно собствената свобода се простира дотам, откъдето започва чуждата свобода.Така на границата на две личностни свободи се пораждат задълженията, който най-често имат ограничителна форма.
       Още преди хилядолетия човечеството е поставило личната свобода в ограничителните рамки на морала, етиката и още куп обществени протоколи, измежду които като най-универсални звучат десетте божи заповеди-“Не кради!”,”Не прелюбодействай!”, “Не убивай!”, “Не лъжи!”…
       Всичко това е цената на личната свобода-защото няма лична свобода-абсолютна, без ограничения!И първите хора Адам и Ева са били свободни в Рая, но не съвсем-пред тях е било ограничението да не опитват от дървото на познанието.Но почувствали се безкрайно щастливи от свободата си, те пренебрегнали забраната, т.е. надхвърлили личната си свобода.Това излизане извън рамките на разрешеното им донася стадания и нещастия.
       В света на обикновените хора библейският разказ е често срещана житейска ситуация.Когато човек надвиши правото си на свободен избор попада в категорията “нарушител”, а на него никога не се гледа с добро око.
       Понякога да се възползваш в пълен размер от личната си свобода се оказва задача, не по силите на всеки.Това са го осъзнали още робите в Древния Рим, които доброволно се отказвали от свободата си, с която господарите им ги дарявали, и предпочитали да продължат да бъдат роби, отколкото свободни граждани, защото най-тежка се оказвала отговорността да отговаряш сам за себе си.
       В тоя ред на мисли ако свободата беше в пълната липса на ангажименти, то едва ли робите щяха да се връщат отново към ярема.Човек е свободен не от ангажименти, а в правото си да избира и да решава-едно безкрайно велико право!
       В тълковния речник има определение “свободия”-то е точно липса на ангажименти и отговорности, но право на него имат само поставените под попечителство, онези с чийто глас никой не се съобразява и чието мнение никой не търси.

Есе за оптимизма

В какво се крие философията и красотата на живота? Дали е в природата, която ни заобикаля, във всеки слънчев лъч, който гали кожата, в красотата на планините, моретата и реките, в всяко малко цветче или се крие в добрината, любовта и мира в отношенията между хората?

Отговорът е един – философията на живота е различна във всеки един човек на планетата Земя. Но едно е сигурно – красотата на живота е една и тя се крие в оптимизма.

Но какво е оптимизмът – за всеки човек той се крие в нещо различно. Всеки има своите ценности и разбирания, всеки има своите идеали и вярва в тях. Оптимизмът се крие във вярата в утрешния ден, в позитивната нагласа, в развитието на живота. Оптимизмът е скрит и във всяко научно откритие и постижение, във високите технологии, които човечеството постигна и продължава да открива.

Да бъдеш оптимист означава да имаш вяра в всяка поставена цел, да вярваш в светлината на бъдещето, в позитивизма и добрината.

Но светът е широк и съществуват хора с различни цели и нагласи и разбира се с оптимистични, но и с песимистични въжделения спрямо бъдещето и света.

Аз като “гражданин на света” се чувствам оптимист във всяко едно отношение. Запазила съм добротата в душата си, вярата в позитивното развитие на света и “очовечаването” на хората. Вярвам,че утрото е по-мъдро от вечерта и никога не поставям под съмнение положителното развитие на събитията. За да бъдеш оптимист не е достатъчно само да имаш вяра в доброто и позитивното. Един оптимист се стреми с всякакви средства и усилия да постигне хармонията, която му е нужна, да спомогне за постигането на добрината и истината. Оптимистът никога не позволява черни мисли да завладеят съзнанието му и да управляват действията му. Може би на това се дължи и доказателството, че оптимистите живеят по-дълъг и щастлив живот, отколкото песимистите, за които вярата в доброто и позитивното е отстъпила място на негативизма и песимизма. Песимистите живеят в един свят, в който няма мечти и утопии, те гледат черногледо на нещата и никога не успяват да открият в мислите си нещо добро и красиво. За тях светът е мрачен също както бъдещето. Ето защо животът, живян от тях, не е щастливо изживян.

С всеки изминал ден, човечеството се сблъсква с новите технологични открития, които все повече улесняват човешката дейност. В тях отново е скрит оптимизмът – оптимизмът за светлото и леко бъдеще, за красотата и насладата от живота на бъдещите поколения.

Оптимизмът е скрит и в науката, която с всеки изминал ден достига нови и все по-високи върхове, защото вярата в доброто и утрешния ден е пряко свързана с развитието на науката и усъвършенстването й. Колкото повече човек се стреми и успява да постига успехи, толкова по-щастлив и удовлетворен от живота си се чувства и също така, толкова по-силно оптимизмът завладява съзнанието му. Само човек, докоснал се до сбъднатите си мечти и успял да види доброто в тях, чувства оптимизма в себе си. И този оптимизъм става водещият в бъдещите му действия. Чрез оптимистичните си мисли в своя живот, този човек ще има вярата, че ще

постига нови, по-добри успехи и те наистина ще се случат. Оптимизмът му дава сили и вяра в начинанията му.

Много пъти съм се замисляла над въпроса: “Как има хора, които са вечно усмихнати и лъчезарни? Нямат ли и те проблеми като останалите или всичко при тях е перфектно?” Вече съм открила отговора: всичко се крие в оптимизма. Тези хора също имат своите проблеми и терзания, но позитивната им нагласа спомага много по-бързо и лесно да преодолеят проблемите си и да запазят доброто си настроение. Оптимистът вярва в позитивното и не позволява негативното да вземе превез над мислите и съзнанието му. Затова той винаги е усмихнат и щастлив. Оптимистът открива всеки ден красотата в най-дребните и незначителни за останалите хора неща, които ни заобикалят. Той се радва на всеки изгрев на слънцето, на красивите цветя през лятото, на заснежените върхове през зимата, на любовта, навсякъде открива красотата.

Но вече в съвременния свят са останали много малко хора, които имат нагласата и любовта към красотата на природата. Зловещите събития, които се случват всекидневно в арабския свят, тероризмът, който стряска ежедневно хората и буни духовете, постепенно убиват оптимизма в душите на хората. Те с всеки ден стават все по-уязвими и озлобени един към друг. Любовта и искреността изчезват и отстъпват място на презрението и ненавистта. Истинските човешки взаимоотношения и чувства губят реалната си стойност и едновременно с това оптимизмът започва да отстъпва място на песимизма.

Затова най-голямата ми мечта е да запазим оптимизма в себе си, любовта и искреността. Ако съществува оптимизмът, ще продължат да съществуват искрените човешки чувства и добротата и с взаимни усилия бихме могли да победим злото, да предотвратим всички терористични събития и да станем по-добри. По този начин чрез искрени чувства апелирам: нека запазим доброто и оптимизма в себе си, за да оцелеем през вековете!

За любовта и това дали съществува въобще такова чувство?

Когато бях малка, бях сигурна, че това е едно силно и всепоглъщащо чувство, в което няма нищо грозно, а напротив- всичко е прекрасно. Бях убедена, че някой ден и аз ще го изпитам. Обаче вече не съм поради причината, че все по-често си задавам въпроса: Всъщност любов не е ли една проста дума,-- с която хората се опитват да обяснят по възвишен начин желанието да употребят другия, да доминират над него?- Не вярвам в любовта и силните чувства. Мисля си, че в това отвратително лицемерско, подлизурско и злобно време не може да става и дума за такива работи. Хората непрекъснато се използват взаимно и когато казват, че са влюбени един в друг, това е защото и двамата не искат да си признаят, че се опитват да извлекат каквото могат от другия и когато се изчерпат, просто да се разделят. Затова и се разделят- просто всеки иска да управлява. Разбира се най-добрият вариант е да се окажеш победител в цялата тая работа, защото според мен това си е една игра на власт и нищо повече. Но както знаем всички- хората се женят и то не от любов, а по други, доста по-различни причини. А именно това, че мъжете или жените си намират достатъчно мазохистична половинка, която да могат лесно да манипулират.По този начин и двете страни се чувстват удовлетворени, нещата се нареждат и те заживяват в мир и спокойствие. Дори и не подозират че в тяхното съвместно съществуване няма и помен от така наречената изпепеляваща любов. Защо плачем, когато се разделяме с човек, когото сме "обичали" ? Съмнявам се, че това е заради самия него, заради това, че той е бил добър или честен, а ние не сме могли да го задържим. В повечето случаи плачем заради себе си, защото сме унизени. Честта и достойнството се оказват едни от най-важните неща в живота на човека. Затова според мен любовта не е Любов, а чиста проба изпитване на способности за доминиране над останалите и затова, когато изгубим в тази скапана игра, чувстваме, че достойнството ни е накърнено и плачем. А заслужава ли си? Нима ти не си човекът, с когото цял живот ще живееш? Единственият, когото трябва да обичаш, за да си щастлив, и единственият, който винаги ще те обича. " От двама приятели винаги единият е роб на другия, макар често нито единият от тях да не признава това. " Лермонтов - " Герой на нашето време "