Здравей!

Пак съм аз и пак те притеснявам по никое време и се опитвам да прекарам път към проблемите възникнали от нашето мълчание! Тъжно е, че се получи така, че когато вляза във всеки слънчев дом с мисълта за теб светлината радостта и усмивките изчезват. Боли, когато погледна цветята, които получих от теб и те посърват, като че ли са хора навели глава, скосени от мъката и болката. Разделение в душата не може да съществува. Не мога да те променя, но и не искам. Върви по твоя път каквато си! Нещата, към които се стремим са коренно различни, тъй както са различни лалето и кокичето! Едното живее в топлотата и слънчевите лъчи, другото в студената сянка на зимата! Не ме търси, недей да бродиш повече по тъмните пътеки! Няма да ме срещнеш! Може би, когато слънцето целуне луната ще сме заедно, но дотогава няма бъдеще за нас. Не ме търси, не събуждай болката, която аз вече погребах. Не събуждай отново това, което скрих в най - дълбокото и тъмно кътче на душата си! Не си мисли, че когато ме откриеш след дългото си преследване ще срещнеш разцъфтяла роза, малко дете, прегръщащо завърналата си майка! Не! Аз ще съм по студен и от скалата изправила се пред морето, гордо изпъчила своето достойнство и тогава наранената ще си ти! Черната мантия, която си облякла носи студ и погубва всичко! Не вини останалите! Опитай се да откриеш този ключ, който ще отключи вратата на добрината и светлината. Но знай, че той не е при мен! Търси го другаде! Не ме дири! Не си мисли за мен! Не се моли за мен! Върви по своя път и знай - той няма да се пресече с моя! Питах вече Господа! На добър път!