*** ПоЕзИя***
Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал...познайте какво?
- Надежда! Надежда за всички."Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!"
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.Джани Родари
Надявам се поне на някого да съм дал и аз малко надежда...
Ако вънка...
Ако вънка
зора е
зорила - тя за теб е
зорила сега.
Ако има
на тоя свят
сила - тя се казва:
любов
и тъга.
Любов
Каква магия си, каква!
С какво необяснимо чудо
владееш цялото това
човечество? Върховна лудост
или върховна мъдрост си,
щом в своя порив, в свойта жажда
ти можеш да го покосиш,
тъй както можеш да го раждаш?
Чрез тебе съществува то.
Чрез теб родено, с теб умира.
Чрез теб душата му - листо
се носи тъжно из всемира.
И този цял всемир тъй тих,
и туй листо, и този вятър
ведно събрани - туй си ти!
Да, ти, едничката, която
си вред и всякаква - кълбо
от грешна плът и дух безплътен.
Чрез теб, безсмъртнице Любов,
дори смъртта е миг безсмъртен.
25.04.1991 г.
Обади се, любов!][Дамян Дамянов]
Години - тайна обич...
Години - тайна обич, зла любов.
Огнище зло, превърнало ме в пепел.
Години - безответен, мъртъв зов,
ударил о стена... Каква нелепост.
Защо сега се срещаме? Студен
е между нас на времето сезонът.
За да си кажем само: "Добър ден!"?
Достатъчен за туй бе телефонът.
Да видим колко остарели днес
сме вече, моя бивша ми любима?
Достатъчно било би на адрес
по пощата да си изпратим снимки.
Стоим, мълчим. А помежду ни - ров.
Неузнаваеми прашинки в свят огромен.
Не се повтаря никоя любов.
Защо дойде? Да счупиш моя спомен?
31.10.1992 г.
ЖЕЛАНИЕ
Пейо Яворов
Главата тегне изнурена,
в гърдите нито капка мощ;
мъгла в душата уморена
като в настъпилата нощ.А грей замислено луната,
морето дреме, ветрец вей,
сънливо плиска се вълната
и лодка до брега люлей.Една съблазън ме опива,
зоват ме шепотно мечти -
далеч, де никой не отива,
далеч в пустинни самоти.И тамо - нека ме целува
лъчът на тъжната луна,
зефир коси ми да милува,
едва да ме люлей вълна...
ВЪЗДИШКА
Пейо Яворов
На гаснещия ден прощалните зари
и аромат от рози, покъсани без жал;
на лебед песента, все болен от зори -
душата ми самотна и нейната печал...Ах, тихата печал на скорошната нощ
и в храсти оголели въздишка на зефир;
широките крила, отпуснати без мощ -
душата вече мъртва - и гробният й мир.
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Пейо Яворов
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи. - музика - лъчи
Не искат и не обещават те ...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...
ВЪЛШЕБНИЦА
Пейо Яворов
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина ...
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество ...
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.
МОЯТА ИЗПОВЕД
Пейо Яворов
От ранни утрини зори
почнах и ви учих -
как се люби, как се пей -
как пълно се живей.До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях...
Как малко аз живях!
ЕЛА!
Пейо Яворов
Очите ти са звездни небеса.
Косата ти е здрачния воал
на късна вечер, твоята коса!
Дъха ти - свеж момински дъх,
на юга съживителния лъх,
зефир посред цветя заспал.Ела, денят е мъртъв и студен.
В таз лунна нощ, с разпусната коса,
приведена над мен,
ела и дъхай в моето лице,
ела и сгрей изстинало сърце -
в таз лунна нощ, под звездни небеса.
СРЕЩА
Пейо Яворов
Мене ми е странно - ето те пред мен,
мене ми е жадно - гледам те пленен,
мене ми е страшно - дишаш ти за мен, -
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.Викнал бих от болка - времето лети,
викнал бих от ужас - ще отминеш ти:
сън в съня е сбъднат - миг след миг лети,
няма да се върнат сбъднати мечти.
НА ЛОРА
Пейо Яворов
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!
ЗАЩО МЪЛЧИШ
Пейо Яворов
Защо мълчиш - смутена, бледна?
Какво, боиш ли се от мен?
За мен скръбта е - чуй - безвредна,
че в нея аз съм закален.За всеки удар на съдбата
усмивка само имам аз; -
въз мен да падат небесата -
ще бъда хладен и тогаз.Без срам, без страх - кажи ми право,
що на душата ти тежи?
За миг си дай сърце кораво, -
с едничка дума ми кажи!
.....................................................О, тъй ли?... Нищичко! Тогава
прощавай вече... И така
между ни нищо не остава;
за сетно сбогом дай ръка!А то - безумен - мислех ази,
разглезено дете, че ти
край мене леено щеш погази
от люлка хранени мечти;че ти ще хвърлиш взор победен
над тях - веч твоя кръв и плът,
и редом с мен - подвижник бледен -.
ще тръгнеш в трудния ми път.Душа ми беше възжелала
с мен равно да те възвися, -
просторите на идеала
за теб отворени да са.И ти тогава отвисоко
погледнала би на света
и угризение жестоко
смутило би ти съвестта.Защото ясно би видяла,
че леността е срамен дял,
когато - нива възбуреняла -
светът е на труда предял.Трудът да служиш на доброто,
против неправдата - борба!
С войнишка гордост на челото!
Ах, то завидна е съдба!Не, ти не си била родена
за труд такъв, - такъв живот;
и - с робско мляко откърмена -
как би могла ти без хомот!В харема на глупец - робиня,
и жертва на порочен гнет...
Хомот да е! - Хомот - светиня
и майчин скъп, свещен завет.Душата ми е пуста: буря кратка
помете всичко там. Напразно вече
следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе, образ потъмнял! Далече,
цял век далече са от мен
миражите на вчерашния ден.Все пак аз помня: ти дойде желана,
дойде с душа лист още неизписан,
лист бяла книга. В своя вехта рана
перо намокрих: в спомени улисан,
посегнах аз и писах без покой,
от болка се превивах -
и писах с кръв и гной.Че ти не бе живяла - а живота
бе мене пък задавил. И той свари
с проклети писмена на богоскота
душата ти чрез мене да нашари.
Перо послушно - копие на цар. . .
Раних аз твоя дух и своя чар.В очакване, боязън непонятна
владееше предчувствията мои;
изгубих те - пустиня необятна. . .
Чух змийски съсък в спомените свои.Перо послушно, копие на цар! -
Раних аз твоя дух, убих и своя чар.
ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО
Пейо Яворов
Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло …
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна - искам мир.И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.
ВСЕ ПАК
Пейо Яворов
...Но пак те любя аз. Любя те, защото
от тебе съм далеко - може би
тъй, както е далеко злото от доброто;
защото сме чадата може би
на две враждуващи съдби....Но пак те чакам аз. Чакам те, защото
обичам чудесата - може би
ще се досегнат с нас земята и небото:
защото и душата може би
без вяра нивга не скърби.- И чакам влюбен аз: може би защото
пред радостите скръб ще избера,
до смъртен час за тебе да блуждай окото;
защото радостта ще избера -
от скръб за тебе да умра.
ОБИЧАМ ТЕ
Пейо Яворов
Обичам те - въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден - и ето тъмнина е.Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! - че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.Обичам те, защото се усмихваш - кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба -
и себе и, и тебе да погубя …ИНТИМНО
Дамян Дамянов
Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм тво, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вижда буца пръст -
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…СРЕЩА
Дамян Дамянов
С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.ПРИКАЗКА
Дамян Дамянов
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?Дамян Дамянов
Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.НЕ СИ ОТИВАЙ
Дамян Дамянов
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
СПОКОЙСТВИЕ, ПАРИ, УЮТ И СЛАВА
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!Дамян Дамянов
Спокойствие, пари, уют и слава ...
ПРИКАЗКА ЗА ТАЙНАТА ВРАТА
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено - небето в мойте нощи.
Живеех, трупах.... Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.Дамян Дамянов
Ти за мен бе тайнствена врата,
ПИСМО ДО ТЕБ
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайнствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.Дамян Дамянов
Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
ЛУННА СОНАТА
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам !Дамян Дамянов
В тази бяла лунна тишина
ПИСМО
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.Дамян Дамянов
Бих ти изпратил писмо без адрес.
КОГАТО СИ ПОМИСЛЯ, ЧЕ И ТИ
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб - не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава!Дамян Дамянов
Когато си помисля, че и ти
МОЯ НОВА ГОДИНА
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.Дамян Дамянов
Във тази чудна бяла нощ къде си?
ОСТАНИ ТАЗИ НОЩ
И тази нощ ли ме оставяш сам?
Годината на теб какво донесе?
На мене ли? Подарък най-голям...
Една торба със мъка пак остави
годината под моята елха
от мъката аз песни ще направя,
от сълзите - на римите смеха!
Но песните ми няма да са тъжни -
до хората ще стигат без скръбта -
поетите - те винаги са длъжни
да не показват сълзи пред света!
Самички свойте сълзи да изпият
дори в новогодишния си тост
и хамлетовска мъдрост да разкрият
на хората всевечния въпрос:
"Да бъдем ли?..."
Защо пък да не бъдем?
Та в бъдното са нашите очи,
макар светът понявга да ни пъди
и глътнатият залък да горчи!...
Годините ще спират като гости,
но ние ще оставаме след тях,
защото се обичахме по-просто
и всяка скръб обръщахме на смях!...
Във тази чудна бяла нощ къде си?
Годината на теб какво донесе?Дамян Дамянов
Остани тази нощ! Тук при мен остани!
АЗ ИСКАХ ДА ТИ КАЖА ДВЕ СЛОВА
Двете тежки врати любовта ни ще скрият,
ще ни пазят отвън тези неми стени.
За една нощ сами ще избягаме ние.
Ще избягам във теб, ще избягаш във мен.
В тиха златна гора ще потънеме двама
и ще гоним насън оня дивен елен,
който бяга във нашите сънища само!
Остани тази нощ! Като куче отвън
ще ни пази до утрото будният вятър...
Остани тази нощ!...Остани!...Остани!...
И прокарай ръка по лицето ми тъмно -
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!
А когато от наште целувки се съмне
и когато се вдигне небесният кош,
ти излез, разкажи по най-бързия вятър
за човешката обич и за нашата мощ -
и ще стане по-светла земята...Дамян Дамянов
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!Аз исках да ти кажа две слова -
КЪСНО
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?Дамян Дамянов
Защо си тук сега, едва сега?
НЕ ТРЯБВА ДА ТЕ ТЪРСЯ
Защо чак днес със погледа си, с тоя,
със който някога пропъди ме така,
че аз с години бягах, цял - тъга,
се сещам да ми кажеш: "Аз съм твоя!"
Защо чак днес, кажи, защо чак днес
се сещаш пак за любовта ми стара?
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест
вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!",
вратата и затръшна с толкоз ярост.
Тогаз бе лято... С думи и снага
и аз бях пленен. Ти бе също лятна.
Сега е вече есен. За кога?
Не виждаш ли - наблизо е снега.
До теб. До мен. И пътя към вратата
полека-лека ще затрупа той.
И с него - нас. И двамата. До пояс.
Защо едва сега си тук? Защо? Защо?
И да си моя днес, не съм аз твой.
Снегът е мой. И преспата му - моя.
Ах, късно си се сетила. И път
отдавна помежду ни няма.
Кога му беше времето, светът
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.
Преди да ни е скрил той, скрий се...
Късно!Дамян Дамянов
Не трябва да те търся. Няма!
ПОСВЕЩЕНИЕ
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.Дамян Дамянов
Къде си моя първа обич?
ПОСЛЕДНО ПИСМО
Разпръсна ни света голям!
А беше време...Даже в гроба
не исках да отида сам.
Не исках да съм сам без тебе.
Не искаше и ти - сама.
За двамата ни бе потребен
един живот. Една земя
под нас или над нас да бъде.
Ала животът се мени.
Земята се върти и пъди
прашинките на две страни.
Земята се върти. Пилее
листа и птици, сняг и прах...
Върти се тя и те - със нея!
И те - със нея, ние - с тях!
До вчера влюбени и вечни,
днес - аз самичък, ти - сама.
Като два полюса далечни,
два края на една земя.
И двете точки на кълбото
се гонят всеки миг и час.
А колко други във живота
се гонят също като нас!
И как безкрайно се пътува
по паралела "Аз и Ти"...
Затуй откакто свят светува
кълбото земно се върти.Дамян Дамянов
Ти ли ми отне топлината,
ВИК
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара...
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар...
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!Дамян Дамянов
Почакай! Спри! Преди да си отидеш,
преди да треснеш като гръм вратата,
изслушай този мой последен вик:
ела при мен във този сетен миг
и ме завий с горещото си тяло!
Защото инак ще умра от студ...
Аз искам от последната раздяла,
от нашата прощална земна ласка
да ми родиш прекрасна дъщеря.
Страхувам се от тази пещера,
в която подир теб ще заживея!
Когато като дънер остарея,
край моя ствол приведен, сух и слаб
ще изтекат реките на годините.
И ще ми трябва руса дъщеря,
която да ме води по света да пея.
Върни се, остави ми само нея -
девойката със твойта красота,
с която пеш ще тръгна по света,
за да изуча всички птичи песни
и на човешки да ги преведа.Лъжа ли беше първата ни ласка?...
ТИ ПАК МЕ ГЛЕДАШ С ЛАСКАВИ ОЧИ
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж - роден, но неживял?...
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: "Вижте,
от туй е топло моето сърце!"
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!...
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях...
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах...
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска погледа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой...Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце.Дамян Дамянов
Ти пак ме гледаш с ласкави очи
РЕВНОСТ
и питаш пак: "Боли ли те за нея?"
Тешиш ме за разтуха: "Не плачи!
Ще я забравиш!...Аз ще ти попея!"
И аз се стапям в нежния ти глас,
и аз забравям минали обиди.
Но милвам теб, а мисля за оназ,
която преди тебе си отиде.
Тя никога не милваше така,
тя като теб не можеше да пее,
но аз жадувам нейната ръка
и гледам теб, а виждам само нея!
Ах, твоята усмивка тъй добра
пред мен света отваря като книга,
но обичта ти - обич на сестра -
повярвай - за сърцето ми не стига!;;;;Дамян Дамянов
Прости, до днес не те обичах,
ОТИВАМ СИ
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!Дамян Дамянов
Отивам си. Но, моля те, не страдай!
ЕЛА ДО МЕН С ЦЕЛУВКАТА БЕЗКРАЙНА
Не се измъчвай и не се кори.
Не си виновна ти да стигна в ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.Дамян Дамянов
Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.НА "МОЯТА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ"
Гергана ГеоргиеваИзгубила разсъдъка по тебе
Усещам аромата ти дори сега,
Целувките ти още парят
и търся те във миговете самота.Нахлуваш,
Като истинска стихия...
Съзнанието ми ти замъгли,
Mакар и невъзможно, имам сили
Да те обичам,
Въпреки че истински боли!Обречени сме на игра безумна,
ОБИЧ
Аз крия теб, ти криеш мен.
За другият не съществуваш,
Но мислено сега съм с теб.
Гергана Георгиева
Последна битка
аз със себе си ще водя,
но сили нямам
изтощена съм сега.
Обичам те
и за това се мразя.
Отдадох ти се
с цялата душа.Зовях те
във съня си те допуснах.
Пробуждах се
със затаен от страсти дъх.
Харесвах те,
когато бях ти безразлична.
Обичам те -
аз нежно ти шептях.Сега отивам си,
макар да страдам.
Разкъсвана от вътре
мен всичко ме боли.
Прости ми!
По-добре сега аз болка да си причинявам
Обичам те, сега ме изпрати.
НЕ, НЕ ТРЯБВА ДА ОБИКВАМ ТЕБ!
Гергана Георгиева
Не аз не трябва да обиквам,
не теб и не сега...
От дявола ли бе изпратен,
измамнико, пробудил в мен жена.
Почувствах, че отново аз живея,
разсъдъка загубила аз бях
в очите ти бленувам аз да се огледам
да вкуся от красивите ти устни
с аромата на пролетни цвят.
Сега сама стоя и гледам небосвода
чертая мислено пътека от мечти,
изтръпвам...
та аз рисувам образа ти с хиляди звезди!
Нахлуват спомените ми красиви
ти помниш ли онази нощ,
Когато аз опиянена от магия
в прегръдките ти топли бях.
И още помня топлотата на ръцете
усещам аз и аромата ти сега,
любими мой, сега те чакам,
дано не си забравил ти нощта.СДЕЛКА С ДЯВОЛА
Гергана ГеоргиеваОмая ме със поглед нежен
в очите ти аз дявола съзрях
отнел ми и последната надежда
за истинска и тиха самота.
Сега в съня ми ти нахлуваш
крадеш по мъничко от мен.
Не е любов, а истинско безумие
събудил демона у мен.Ти сделка, дяволе, със мене сключи,
обречена съм аз на теб във вечността.
От устните ми знам че искаш ти да вкусиш,
плътта ми огън е за теб сега.
Сгрешихме, но грехът е сладък.
И знам, че в ада ще горим,
но дяволе, сега на страстите ти аз те подчинявам,
не ме обичай, само с мене остани!ПОГЛЕДИ
Гергана Георгиева
Да чакам ли отново да те зърна,
да те зова ли в своя сън сега,
мечтите мои преобърна,
за кратък миг усетих вечността.Да вечно исках устните ти да целувам,
да срещам силата на твоите ръце,
в очите ти луната исках да огледам,
запали страст във моето сърце.Сама съзнавам, че не чувствам обич,
обсебена съм аз от теб...
Съня спокоен ти прогони
Дали не си ти истински злодей?На времето сега се моля,
на всичките злини дори,
дано със самотата си да се преборя
да те обикна аз поне за кратък миг.НАПУСКАМ ТЕ
Гергана Георгиева
Защо ме търсиш?
Аз напуснах те завинаги.
Не! Моля те не ме вини,
объркана съм и изгубена,
лишила съм се от мечти.
От мене ти открадна онзи пламък
пробудил в тебе звяр и страст
измъчваше ме, истински аз страдах,
на теб сърцето си обаче не отдадох.
Аз имах сили да се браня,
да гоня своята мечта,
когато мразеше ме,
изпитвах истинска наслада ...
защото победител съм и истинска жена.
Сега заспиваш вечер сред звездите
и търсиш ме във всеки лунен лъч,
заклеваш се, че винаги ще ме обичаш
жадуваш ме във миговете самота.
Проклинаш ме сега че бягам,
и устните ми ти зовеш на сън,
Сега ти истински ме мразиш,
проклинаш ада си и дявола-жена.АЗ ЗНАМ
Гергана ГеоргиеваАз знам,
Че щастието ни не ще е вечно
Та няма нищо вечно на света.
И някой ден ти ще си тръгнеш...
Без много думи, а може би изобщо без слова.
Ще страдам силно
От сега го зная,
но ще запазя любовта.
Ще те обичам, въпреки да зная,
че друга е до теб сега.
Ще пазя спомена за тебе,
а вечер ще се будя в самота.
Дано да бъде по-добра от мене!
Да те обича, както те обичам аз сега.БЕЗ ДУМИ
Гергана ГеоргиеваВеднъж попитах те:
"Обичаш ли ме истински?"
Но не със простите слова
Очите ми издаваха въпросите,
А твоите ми отговаряха със "Да"
За първи път
Се вгледах в онзи блясък.
В прекрасните ти
Сини като небосвод очи
За първи път
Съзрях звездите,
И пламъка във твоите мечти.
Не си такъв,
Какъвто казваше че беше
А може би тъй неусетно
С любов те промених.ЗНАЕШ ЛИ?
Гергана ГеоргиеваЗнае ли, че те обичам?
Че съм плакала за теб
Че съм искала да те прегърна
Че болеше ме без теб.Знаеш ли, че ми открадна
Малкия и скучен свят
Крих лицето си от тебе,
Но сърцето не успях.То обича без да пита
Искала ли съм и как
Мога тебе да обичам.
Само то си знае как.Обичам те и искам да го искрещя
Да чуят всички че е жива любовта.НА ТЕБ
Гергана ГеоргиеваПротягам аз ръка във тъмнината
Myspace For Girls Only - MyGirlySpace.com
Усещам сянка във нощта
И леки тръпки ме побиват
От блясъка на лека светлина
Усещам поглед…
плах и нежен.
Докосва ме…
Една човешка длан.
Обгърната от топла сянка,
Отпускам се
Потъвам във ноща.
Не ме е страх,
Не плача вече
Обгръщам тъмнината със ръка
Сега съм с теб и те обичам
Обичай ме и ти сега.
| [BG] RU EN |
 спомени, стихове,картинки |
