Образът на чорбаджи Нено в Ігл. на повестта „Мамино детенце“

Заглавието на повестта „Мамино детенце“ подсказва, че Л. Каравелов ще ни разкаже история за едно разглезено „мамино“ чедо. Авторът безпогрешно е преценил, че децата приличат на бащите си, че носят всичко добро и лошо от своите семейства и затова подробно ни представя неговите родители.

Портретното описание на бащата-Нено-е представено като „физическа карикатура“. Гротесткото описание на външността на Нено,дава ясна представа за човек, който властва в един град, за неговата житейска философия, за методите му на възпитание.А когато говорим за портрета, винаги го свързваме с характера и за да се изгради сполучлив портрет, е необходимо да се разкрият не само най-ярките видими физически черти,но и всичко онова, което ни дава прадстава за душевния му свят.

Повестта започва с картина на казанлъшките момичета,които събират трендафила,пеят ,подскачат и се смеят доволни от своя труд.Така се внушава идеята,че трудът прави човека красив и го кара да се чувства пълноценен.На фона на тази картина е представен един друг свят на тишина и сенки-домът на чорбаджи Нено. .Двете картини са контрастни.Едната е изпълнена със светлина,кипящ живот,с радостен труд и весели песни , а в другата се налагат сенки,бездействие и неприятни звуци от хъркането на героя, отдал се на блаженна дрямка облечен като за празник.Дрехите му подсказват претенции за авторитет и превъзходство над другите. Материята и цветът на облеклото внушават мисълта , че героят няма намерение да се труди. .Чрез контраста между атмосферата в казънлъшките градини и Неновия дом автора отвежда читателя към извода за дълбоката пропаст между живот-дрямка на чорбаджиите и отрудения живот на обикновените хора.Чорбаджията живее далеч от тревогите и радостите на народа.За да създаде отрицателно отношение към образа на Нено, авторът използва карикатура,сатира и гротеска при потретното описание на чрбаджията.Чрез неговия образ Каравелов разкрива човешките пороци ,недъзи и паразитния непълноценен живот на чорбаджииите.Карикатурно-гротесното сравнение използвано в потретa създава представа за чревоугодничество,бездействие и бездуховност.Тялото на Нено е сравнено с две либеници,които не правят нищо друго освен че седят.Причастието „седели“,употребено три пъти в описанието на героя създава впечатление за неподвижност ,мързел,живот лишен от движение,затова е представен като тяло,а не като личност..Караверов насочва вниманието на читателите най-напред към дебелото ,безформено тяло на Нено,а не към лицето му,защото начина му на живот е продиктуван от телесните,а не от духовни потребности.Неновото лице е нарисувано с помощта на грозни,отблъскващи предмети: устата му прилича на дупка,ушите и носът са сравнени с подлоги.Очите му са представени като „черни точки“ чрез литота,като така се внушава духовната бедност на героя.Неновите очи са безжизнени ,безизразни,както душата му е погубена от празния начин на живот.Тя може да се развълнува само от звъна на заграбените грошове,от изстудената гюловица и дебелата сянка.Героят е толкова дебел , че не може да диша нормално.Затрудненото дишане е следствие от липста на активен труд и влечение към удоволствията.Портретът на Нено се допълва чрез речевата характеристика.С усилие господарят контактува със света около себе си.Речта му е бедна, не говори човешки, а заповядва,затова множествените глаголи авторът използва в повелително наклонение: “иди”,”гледай”,“удряй” и други.Поведението му е високомерно,в диалога м/у чорбаджията и слугата преобладават груби фрази.Нено има господарско самочуствие,сперед него щом има власт и пари,може да се разпорежда с чуждите съдби. Отношението му към работниците е безцеремонно: “Удряй !Тия хора нямат ни срам,ни очи”.В изкривения морален свят на Нено единствено парите са достойни за уважение.

В леността си Нено няма време дори за собствения си син, затова поверява възпитанието и грижите на слугата Иван.Бащата е изгубил авторитет пред сина си ,служи с примамки,лъжи и материални награди “Кажи му,че съм хванал пиле”,за да наложи волята си.Чорбаджията не изгражда добродетели у сина си , защото сам не ги притежава.. Не го учи на труд, а му създава лъжовно усещане за превъзходство.За малодушието на Нено говори и отношението му към неговата половинка,за да не наруши илюзорния си свят на "тишина и спокойствие",той се оставя да бъде манипулиран от властолюбивата си жена..Жизнената му максима "ако е живот да бъде живот,ако е дрямка да бъде дрямка" му прече да осъзнае ,че се е превърнал в роб на своята съпруга.

Портретната характеристика на Нено заема определено място в повестта.Това не е самоцелно описание на героя,а част от бита на един народ.Изобличавайки пороците на чорбаджията,Л.Каравелов защитава българския дух,цености и добродетели.

Картината на свободата

(анализ в/у стихотворението на „На прощаване“)

Христо Ботев е националния поет,чието творчество най-силно изразява идеалите на българското възраждане.Стихотворението „На прощаване“въздейства изключително силно,защото в него борецът за свобода изповядва пред най-близкия човек -майката своите идеали.

В синовната си изповед лиририческия герой разкрива своя духовен свят,изпълнен с любов към родината и копнеж по свободата й.Пътят на борбата е страшен и дълъг и вероятността да загуби живота си в него е голяма ,но мечтата за свобода е по-силна от страха за вероятна гибел.Лирическия герой не изключва и възможностtа да остане жив и да се завърне с победа.Въображението му рисува една картина-мечта,която ни пренася в един свят на тържество и празничност, на победно завръщане,на дълго жадувано народно ликуване в първия ден на свободата.

Благопожеланието,,жив и здрав“, присъщо на разговорната реч, е в началото на видението,картината на малко вероятната,но страстно желаната от бунтовника победа. Анафората,,жив и здрав“ подчертава силата на мечтаното победно завръщане. Началото на емоционално градираното описание на победилата чета юнакът вижда „байряка“, символизиращ свещения идеал за освобождение. Момците под байряка са описани като „лични юнаци“, „напети в дрехи войнишки“, „с левове златни на чела“, за да се открои физическата красота на борците обрекли се на свободата.Сравненията „иглянки пушки“ и „саби-змии“ създават осезаема представа за българската сила и храброст.

Ритуалът на посрещането представя една българска традиция-закичването на юнаците с бръшлян и здравец. Зеленият цвят символизира надеждата и силата,а изплетените с тях венци-безсмъртната слава на героичния подвиг.В народните вярвания здравецът носи пожелания за здраве и щастие, а бръшлянът символизира преходността, тлеността на човешкия живот.

Сред празнуващия народ, бунтовникът вижда своето „либе хубаво“ и своята „майка юнашка“ сърцето му радастно затуптява от срещата с любимите му хора:

... о,тогаз,майко юнашка!

О,либе мило,хубаво!

Берете цветя в градина,

късайте връшлян и здравец,

плетете венци и китка

да кичим на глави и пушки!

Повелителните глаголни форми „берете“, „късайте“, „плетете“ звучат призивно към майката и либето,юнакът желае те също да се приобщят към радостта от извоюваната свобода,защото тя е извоювана и в тяхно име.

Възпитан от майка си,като човек на честта,той желае тя тържествено да го посрещне и приветства като победител.

...ти,майко,ела при мене,

ела ме,майко,прегърни

и в красно чело целуни-

свобода и смърт юнашка!

Нейната целувка е опрощение за болката от раздялата,за майчиното страдание,но и благослов за юначното й чедо да продължи пътя към свободата ,който минава през смърта.

Употебата на съюза,,и'' в словосъчетанието ,,свобода и смърт юнашка''означава , че за Ботевия герой свободата е постижима единствено чрез героичния подвиг и саможертва,чрез сливането на свободата и смърта.

Трогателна е и срещата на бунтовника с либето.Сърцето на влюбения юнак,,тупа'', ,,играй'' с целувка изтрива сълзите на своята любима със заръка да него забравя, когато дружината тръгва .

Историческата реалност заличава картината на мечтаната победа .Отново ставаме свидетели на решителноста на бунтовника да загърби лично щастие в името на свободата.

В стихотворението ''На прощаване'' Христо Ботев описва собствената си съдба. В картината на свободата е опоетизирана неговата мечта за победоносно завръщане в родината след тежкия път на борбата.

Дългът срещу егоизма

Разказът „Една българка“ е създаден, за да утвърди и възвеличи силата на човешката доброта, която може да превърне обикновения човек в герой.В него Иван Вазов представя същността на българската жена по време на Възраждането и чрез поведението й утвърждава общочовешките ценности ,героинята е идеалът на автора за българска жена.

В трети епизод авторът разкрива два вида българско поведение.Представени са две житейски позиции – позицията на егоиста, който мисли единствено за своя живот и сигурност,и на човека, раздаващ се за другите, готов да се жертва за тях.Баба Илийца е носител на майчини чувства и искрено вярва в силата на доброто,това й дава сили,да избере пътя на дълга „да спаси,ако даде бог,два живота „.За разлика от нея духовникът е въплъщение на егоизма, страха и малодушието. Отец Евтимий е от хората, който с безразличие и неприязън гледат на освободителното дело.Двата образа са антиподи,чрез контрастът между които се открояват нравствените добродетели на баба Илийца – патриотизъм и героизъм на една смела българка,чиито дълг е да служи на доброто.

Третата част на разказа, когато баба Илийца върви към манастира,започва с описание на нощта в Искърската клисура.За смутената душа на старицата всичко изглежда мрачно, тъжно и пълно с опасности.Ношта покрива с „тъмно було“ Черепишкия манастир,небето е тъмно,а канарите „тъмнеят“.В мрака всичко е с неясни очертания и поддържа в душата й страх пред неизвестното -клисурата „мълчеше плахо“,“реката монотонно и жаловито шумеше в дола“,чува се „глух тътен“,“канаристите стени са мрачни и намусени“.Орлите са задрямали високо горе.Никакъв признак на живот ,нищо и никой не би могъл да помогне на старата жена.Тя е съвсем сама в тъмната нощ, с болно внуче на ръце и с огромно притеснение в сърцето.Манастирът,към който се е устремила спи „глух и пустинен“.

Настроението в природната картина е в унисон с душевното състояние на баба Илийца. Това съзвучие авторът постига,олицетворявайки природния пейзаж.Сакаш Вазов е изградил единен образ на старицата и древната гора,които заедно изживяват безпокойство,страх,напрежение пред предстоящата близка съдба на решителната българка.Пътят към манастира се превръща в своеобразна метафора на устремената към Бога душа в името на живота.Но вместо храм на спасението,манастирът се оказва крепост със здраво заключени порти.Зад високите каменни зидове се е спотаил страхът и егоизмът.

Възрастната жена идва в манастира с вяра и надежда,но вратите на това свято място се оказват заластени за доброто.Нощната посетителка смущава покоя на божите служители,които стоят далече от тревогите и съдбата на народа.Хлопането на манастирската порта нарушава нощната тишина.Манастирът е място,което трябва да бъде отворено за този,който е в беда и търси милост и спасение от Бог.Баба Илийца смело заявява желание да намери добро.Тя е тръгнала“за да спаси,ако даде Бог,два живота”.Тук са забравили за своята мисия.Калугера е притеснен,изплашен и ужасен.Забравил е обета,който е дал пред Бог- да помага на нещастните,да ги подкрепя в страданията им.Отец Ефтимий е изплашен до смърт.Накъсаната реч,задъханата интонация и повторенията показват,че е силно притеснен “каква жена те е намерила по тоя час”.Той знае за съдбата на Ботевата чета,но остава скрит зад дебелите манастирски зидове.За него храбрите български синове са “ония”.Така ги нарича и баба Илийца,но в думите и има любов и загриженост.Отец Ефтимий има презрително отношение към смелите българи,за него те са еднакво опасни като турците,защото заплашват спокойствието на егоизтичния му свят.

 Описвайки поведението на своя герой,Вазов внушава,че този българин е безкрайно чужд на революциония копнеж на епохата.Той е жалък страхливец,който бди над личното си спокойствие.Не се вълнува,че в тази зловеща нощ зад манастирските зидове се лее българска кръв и умират прекрастни синове на България.За него е важно да остане невредим и незасегнат от тези ужастни събития.Духовникът посреща грубо пристигналата жена,няма състрадание и мили думи за нея,която е дошла в това несигурно време,гонена от голяма беда.Отец Ефтимий няма призвание да служи на Бог
Той ругае и споменава името на дявола в свещеното пространство на манастира.
Искрено е учуден,че баба Илийца вярва в силата на молитвата: “Какво ще правя аз,ако е болно?” Думите му неразколебават вярващата Християнка,която знае”Господ може всичко”.Вазовата героиня силно вярва и се надява на Бог и неговата помощ.Молитвите и не стоплят сърцето на духовника.Единствено сребролюбието го кара да прочете молитвата.В неговата нравствена система са ценни само собствения живот и парите.
Баба Илийца успява да склони турчина,да стопли сърцата им,а божият служител остава безучастен към чуждото нещастие.За него е необяснимо поведението на жената и той го определя като лудост.За човек,който мисли само за себе си,е непонятно да рискуваш живота си за друг човек.Героят е бездушен,студен.Безсърдечно е и отношението му към болното дете.Студено,без чувство заявява: “а то е умряло."”Жалък е духовния служител.Той показва неуважение не само към жената,но и към храма и църковния ритуал.Механично прочита молитвата,защото не вярва,че “молбата към Бог има чудодейна сила.Ако му е писано да живее,ще живее”.Баба Илийца е видяла безсърдечието на Калугера,но като добра Християнка вярва,че молитвата и е достигнала до Бог и той ще и помогне.Сега и предстои най-тредното-да се бори за сигурноста и живота на бунтовника.Разбрала е отношението на монаха към борците,но трябва да опита .Затова търси убедителен аргомент”Нали сме христиени”.Тези думи не отварят сърцето на студения човек:”страх и гняв са изобразени на лицето на монаха”.В този момент контрастът м/у двамата герой е особено силен.Застанали един с/у друг те разбулват своята същност на българи.Двамата са деца на един и същи народ,на многострадалната българска земя,но са толкова различни.Баба Илийца е тревожна и безпокойна,добра и отзивчива.Душата и е щедра и более за болката на другите.Монахът е сърдит и груб,зъл и уплашен.Той е категоричен – няма да допусне да бъде застрашен собствения му свят.На два пъти калугерът определя поведениета на селянката като лудост……….За него е безумие да помагаш на опасни хора.”Разумният” монах не може да приеме за нормално поведение,при което човек излага на риск себе си.Само луд може посред нощ да тръгне през гората в такова опасно време.Читателят знае,че момъкът чака страната жена и се надява на нейната доброта.Това придава на определението “луда” ореола на голяма човещтина и героичност.”Луд” е,който желае да помогне на друг,който е духовно щедър и не мисли за себе си.Вазов още веднъж противопоставя двамата герой.”Благородния” монах мисли само за себе си ,а жертвоготовната българка помага на тези,които се борят за свободата.В манастира баба Илийца нарушава две Божи заповеди-излъгва монаха,че има работа и трябва да върви и взима скришом дреха.Това тя прави, защото се води от други нравствени стойности.Надява се,че Бог ще и прости,защото се бори да спаси човешки живот.Монахът дава хляб на селянката,но не от милосърдие,а за да си отиде по бързо.С ругатни посрещат жената в манастира и с ругатни я изпращат.Волева и непокорна,баба Илийца следва вътрешния глас на сърцето си и бързо тръгва към мястото,дето я чака бунтовника.Едни остават защитени вътре,а други излизат навън с/у опасностите.Едни си лягат,а други поемат по пътя,за да осъществят доброто,което носят в себе си.

В образа на отец Евтимий е обобщено отношението към националноосвободителната борба на онези, които остават със сърца, необгорени от пламъка на великото дело. У тях авторът не вижда и нравствени добродетели. Писателят-гражданин не само показва, но и обвинява, осъжда егоистичното съществувание, обществената незаинтересованост.А чрез поведението на баба Илийца Вазов утвърждава като велико и саможертвеното поведение на обикновения човек,а състраданието и грижата за изпадналия в беда се открояват като най-стойности черти в нравствения облик на българина.

Магнетичната сила на красивото и доброто в разказа “Ангелинка” на Елин Пелин

Хъшовете – герои и мъченици

Иван Вазов озаглавява повестта си “ Немили-недраги “, защото така най-точно отразява съдбата на героите, принудени да живеят в лишения и страдания далеч от близките си, извън родината.

Техният живот е тежък, живот - страдалчески. В името на свободата на Родината те са избрали участта на мъченици. Но в същия момент те са герои, защото в душите им продължава да гори пламъкът на патриотизма и жертвоготовността.

Още в началото на повестта чрез описанието на декемврийската нощ авторът ни насочва към настроението на своите герои. Пейзажното описание е в хармония с тягостните преживявания на героите далеч от родината.Разкриват се отчуждението, студенината и неразбирането, на което се натъкват емигрантите . Контрастът между техния живот и живота в “ хубавия румънски град “ подчертава жалкото им съществуване . Те са неразбрани и пренебрегнати от румънското общество и живеят като в пустиня. Бъдещето им е несигурно и неясно. “Какво ще правят в тая чужда страна? “.

Водени от носталгията по родината хъшовете изграждат свой свят, изпълнен със спомени и мечти за България. Във всяко кафене, лавка и кръчма се четат гръмки надписи: “ Български лев “, “ Филип Тотю храбрий и Български воевода, Свободна България!!! “. Те са израз на патриотичните им чувства ,въплъщават борческите нагласи на родолюбивите хъшове. След описанието на множеството кръчми, кафенета и лавки се откроява една , чието прозорче “ още светеше в нощта “. Тя носи надписа “ Народна кръчма на Знаменосецът “.Описана

е като “ една дълбока изба “ и “ подземие “. Обстановката вътре: “ опушена и полуразбита лампа “, “ задушлив въздух “, “ кисели изпарения “ подчертават оскъдицата ,мизерията и създават точна представа за тежкия живот, който водят хъшовете. Гостоприемна кръчма на Странджата е като спасителен бряг ,там те се събират, за да разкажат историите си, да изразят своите копнежи за бъдещето , да си припомнят славното минало. Заедно с описанието на обстановката Вазов ни представя и образите на посетителите. Макар и различни техните физически портрети съдържат едни и същи детайли: “ жълт “, “ сух “, “ болнав “. Прави впечатление всеобщата умора, отпадналост, преждевременно остаряване .Облеклото им разкрива крайна бедност. Тежкият живот, който водят, е сложил отпечатък върху лицата им. Всеки утрешен ден за хъшовете е една нова борба с живота. Те са измъчени от бедността и глада, който е по-страшен от битките в Балкана. . Принудителното бездействие също е израз на хъшовското страдание. Животът, който водят, е различен от техните мечти и идеали. Те с болка се питат: “ Докога ще продължава това съществувание? “

Образът на България е сравнен с красотата и обаянието на любимата. Възклицанието “ Как е близо и как е далеко! “ е израз на тяхната носталгия. Обръщението: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно! “ звучи като вопъл. За свободата на Родината те са готови да се бият и умрат. Хъшовете ясно осъзнават, че пътят на свободата минава през страданието. Духовната сила на борците най-силно е изразена в думите на Странджата: “ Хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума да бъдеш мъченик. “ Страдалческият живот не заличава в душите им желанието да бъдат свободни, патриотизма и жертвоготовността .

Революционният дух все още гори в сърцата им. Съдбата на България присъства винаги в разговорите на емигрантите. Тя живее в сърцата им. Изпълва мислите и мечтите им. Най-голямата награда за техните страдания ще бъде освобождението на България. Хъшовете гордо понасят лишенията и трудностите, защото осъзнават, че “ народ без жертви не е народ ... България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес “. Истинското щастие за тях е да загинат със слава и в борба.Жаждата за решителна битка и готовноста да изгорят в нейния огън ги прави герои .В съдбовния час жертвената любов ще превърне тези страдалци в истински юнаци,способни на велик подвиг и славна смърт.Хипербулата,,ненараними'',

,,неумирающи'' ,нечовешки сили''използвана,когато Вазов описва битката при Гредетин подчертава безумната смелост на хъшовете.Нищо не може да спре тези,, левове''в победния им марш.

Разкривайки тежкия живот на прокудените в чужбина борци, авторът възвеличава техния героизъм – готовността им да продължат делото за освобождението на Родината. В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов напомня какво дължим на знайните и незнайни борци, пожертвали себе си в името на свободата на Отечеството. Тези борци са мъченици в подвига и герои в мъченичеството.

  Одата "Опълченците на Шипка"-Защита на националното достойнство

      Трайни теми в творчеството на "Иван Вазов" са тези,които са свързани с националното достойнство, със самочуствието на българина,с родовата памет.Цикълът от оди"Епопея на забравените"е своеобразен поетичен паметник на незабравимите,големите,титаните в нашата възрожденска история,начертали българският път към свобода.Във всяко едно от стихотворенията е разкрито и пробуждането на народа,който с огромно желание се стреми към правото си да бъде свободен.Дванайстата ода от цикъла- "Опълченците на Шипка"-е възхвала на безименните,на обикновените българи,които с кръвта,с саможертвата си защитават българската чест,отстояват правото на своя народ на свободно бъдеще.
      Одата "Опълченците на Шипка",с която завършва поетичният цикъл "Епопея на забравените" разкрива авторовата позиция да отстоява националните ценности.Чрез експресивното слово на одата творецът опонира на онези,които клеветят българската история.Вазов възхвалява подвига на опълченците и превръща героичното им дело в убедителен,незабравим пример,защитаващ националното достойнство.
      Творбата има стройна и ясна триделна композиция.Първата част може да бъде определена като встъпителна като лирически увод.Следва централната част,в която е пресъздадена картината на епическите боеве на връх Шипка,а третата част състояща се от четиристишие има ролята на заключение.
      В лирическият увод чрез принципа "теза-антитеза"становището на лирическият говорител за родната история е противопоставено на възгледите на онези,които се срамуват от българското минало. Първите тринадесет стиха чертаят мрачното минало.За драматичното им звучене важна роля има анафоричното повторение на думата"нека" и синтактичният строеж-съчинително свързаните изречения,чрез които се наслояват все нови и нови,справедливи и несправедливи упреци срещу българите. Лирическият Аз не крие,че има моменти от българската история,които предизвикват срам и неудобство("Беласица стара и новий Батак"):
  Нека носим йоще срама по челото,
  ................................................................
  нека ни отрича исторйята, века,
  нека е трагично името ни; нека...
      Изграждайки опозицията "срам-слава",лирическият увод на Вазовата ода защитава националното достойнство в полемиката с клеветници и родоотстъпници,лишени от сетива за посланията от миналото.Лирическият говорител не приема  чуждата оценка ,че миналото ни е само низ от срамни и позорни събития.Той посочва че в нашето "недавно"има едно голямо събитие ,което е извор на национална гордост и самочувстие- отбраната на Шипка. Величието на подвига се внушава по силно с оценъчните епитети"ново","славно","силни","големи", "чутовен","безсмъртен","огромен","безгранично".Името на върха не е назовано ,а е осмислено като символ на национална чест:"има едно име, що вечно живей // и в нашта исторйя кат легенда грей,"Сравнението с Термопилите издига събитието до най-мащабните прояви на героизъм в историята на човечествотоНеувяхващата славата на този патриотичен подвиг категорично доказва,че клеветите спрямо българското са неверни.
      Същинската част на одата е доказателство на авторовата позиция,изразена в лирическият увод.Тя е ярка илюстрация за преливането на реални факти в хода на битката.Вазов започва изображението от третия-решителен ден на сражението,когато залогът-свобода или смърт,превръща младите дружини в каменна стена срещу свирепото враждебно нападение.Точно в тази част обаче конкретността отстъпва място на драматичните батални сцени,на грандиозни картини и запомнящи се образи.За да внуши противопоставянето в  моралните характеристики на героите,поетът използва разнообразни и типично одаически художествени похвати. Сравнява защитниците на върха с лъвове,с "шъпа спартанци под сганта на Ксеркса",метонимично ги обвързва с високото пространство,охарактеризира ги с много епитети: "млади","горди","юнашки", "железни",за да подчертае тяхната твърдост,надхвърляща границите на човешкото.
     Турските атаки са представени като буря.Османската армия метафорично е оприличена на водна стихия"талази идват","вълните намират канари тогаз","вълни по-нови от орди дивашки".На фона на тази неудържима стихийност,устойчевостта на опълченците изглежда още по-необикновена.Ордите са характеризирани само с отрицателни епитети("бесни","душмански"),а сравнението "идват като тигри,бегат като овци" подкрепя идеята ,че силата произтича не от многобройността,а от моралната твърдост на войските.Осъзнатото чувство на дълг и отговотност пред отечеството "България нази гледа..."ръководи опълченците и в кулминационния миг на боя,когато оръжията свършат,"но волите траят".Върхът продължава да се брани и живи,и мъртви се вдигат ,за да вземат участие в този съдбоносен момент от битката.Реалното и баладното се преплитат,за да се открои още веднъж патриотичната саможертва.
     И тъкмо когато "ще падне заветния хълм",най-неочаквано идва помощ,моралното надмощие е увенчано и с физическа победа,но одата не разказва за нея.Утвърдена е  тезата на лирическият говорител, че в историята ни има едно събитие ,което с основание "разтупва нашите гърди  и в нас чувствата силни, големи плоди".
     В заключителното четиристишие на одата времето е различно.Епичният бой е в миналото,но и в настоящето,в което с всяка буря в Балкана се събужда спомена за славата му "дивна" и я трепраща напред към вечността.С подвига на "тоз ден бурен" към безсмъртието се отправя легендата пример за непоколебима вяра и гордост.Тя е нужна,защото в нея е разкрита същността на народа ни.
    Национална чест и достойство!Какво е народ без достойство,без национално самочувствие-роб на другите,предател на себе си,обезличен и потъпкан.Който загуби честта и достойнството си,той загубва и човешката си същност.Това звучи страшно!Но всеки българин може с гордост да носи своето име,защото е потомък на такива славни герои като опълченците на Шипка.Възторжената ода на Вазов ще предава на поколенията спомена за чутовния на шепата храбреци,на които България дължи своето днес и върху чийто достоен пример ще гради своето утре.

Речта на Странжата-страстен урок по родолюбие

      Какво е "родолюбие"?Дали е гръмко повтаряна фраза или опияняващо,искрено слово-клетва?Дали е сладка мечта за щастие в родния край?А може и е чудна примала,когато сред чуждите езици чуеш майчиния.Родолюбието може да е изгаряща болка,когато виждаш,че достойните синове и дъщери на един народ са обречени на страдания и вечна духовна неудовлетвореност.Времената се менят,хората се променят,но извечните  стойности на родолюбието би трябвало да са същите и за днешните българи,както и за Вазовите хъшове от повестта "Немили-недраги".Речта на най-легендарния герой революционер,Странджата,в трета глава на творбата ни предлага възможността да съизмерим собствените си представи за родолюбие с това на онези велики българи,благодарение на който я има днес България.
      Обречени на мизерно съществуване в негостоприемния румънски град Браила,Вазовите хъшове запазват в душите си най-достойния житейки избор-да се отдадат в името на свободна България.Лишени от дом  и близки,обречени на мизерия,те оцеляват по силата на духовно братство помежду си,чрез възкресителна сила на спомените и мечтите,чрез спасителното родолюбие на по заможните от тях.В кръчмата на Знаменосеца презрените скиталци откриват дом,гладните-скромно препитание, обезверените-духовна упора.Странжата не е само благодетел,а обедителен и вдъхновител за страдалните  поборници на българската свобода.Неговата патетична реч създава духовен портрет на хъша-неговото славно минало,вдъхнало на народа воля за свобода,на неговото страдално настояще-свята жертва пред олтара на отечеството,на мечтите му за нови подвизи и величава смърт под революционен флаг.Думите на Знаменосеца разкриват героизма,на който е способен българският характер,и учат  на родолюбие.
      Не случайно тази вдъхновяваща реч е произнесена точно от славния Знаменосец.Още в І глава на повестта Вазов пресъздава неговия образ като отличаващ се по външност и характер сред останалите хъшове."Бледолик,болнав,сух като скелет човек."-с това изречение Вазов описва физическия облик на Странджата.Това описание на външния му вид поражда усещане,че този човек е пожертвал младостта, здравето и силите си за една велика цел,а пламтящият му поглед,който силно контрастира на телесната му немощ,открито говори за неугасимата му духовна сила и енергия.С описанието на обстановката в кръчмата се загатва битовата мизерия,в която живее героят.Но няколкото картини, пресъздаващи незабравимите храбри боеве на четите в България,както и темата на интересния разговор, който водят хъшовете,разкриват славното минало на Знаменосеца.
      Благороден и себеотрицателен,Странджата  се стреми винаги да помага на другарите си.Неговата малка и опустошена кръчма се е превърнала техен дом.Освен че им дава подслон стария хъш умее да ги помирява,да им вдъхва кураж,припомняйки им славното минало,идеялите и революционните стремежи.Неговата нравствена сила,овладяност и мъжествена гордост дават смелост на отчаяните хъшове.
      Знаменосеца естествено започва своето слово,усещайки назрялата необходимост от него,свързва го с парещите проблеми на хъшовското всекидневие.Обръщението "братя",с което започва речта му и се повтаря многократно в нея,е доказатенство за искреност и любов,то предразполага разпалените поборци към доверие.Предизвиква вниманието на думите на говорещия,в които ще се огледат самите те. Странджата умело връща вярата им в собственото им достойнство:"Нашите славни битки в отечеството България ги помни народът...Те разбуниха народа и вляха в сърцето му желание за сводода и правда"Тази истина разкрива общия идеал-живот,отдаден,в служба на родината.Омразата към робството и жаждатата за свобода са принудили героите да напуснат родната земя,близки и роднини,и да заживеят в усещане за самота и ненужност.Те наистина са "немили" и "недраги" в студената и негостоприемна румънска земя,измъчвани от носталгия по отечеството и копнеж за славното минало.Но онова,което ги крепи,е идеалът им за свобода.А Странджата утвърждава категорично:"Ние поне сме свободни.Ако имаме свобода имаме всичко.Не трябва да се отчайваме".Стария хъш изразява общата готовност за съдбата в името на националната независимост да се следва докрай:"Можем още дълго време да страдаме,може още много да чакаме,да гинем и да умираме по влашките полета,но няма нищо. Народ без жертви не е народ.България има цял народ от роби,нека има и няколко мъченици днес...". Мъжествено овладяната болка,самосъзнание за достойно избрания път,горещата любов към поробените събратя звучат в тези думи.Те разкриват героизма,на който е способен българина и така очертава една оптимистична перспектива за историческото ни развитие.Свободата не е химера,щом съществуват хора, способни да пренебрегнат личните си егоистични стремежи в името на благото и готови да преглътнат униженията и гаврата с човешкото си достойнство,но да съхранят патриотичните си стремежи.
      В речта на Странджата са използвани много риторични въпроси("Кой ни зачита?Кой ни признава?"), обръщения("братя") и възклицания("Ах,братя мили!"),те разкриват емоционалното напрежение и вълнение,обзело хъшовете,когато се говори за техните съкровени пориви и идеали.Странджата връща самочувствието,вярата им,че скоро родината отново ще се нуждае от тях.Всички герои имат една обща мечта-да умрат със слава в борбата за свобода("Умри за България...").Призивът "свобода или смърт" определя смисъла на тяхното съществуване и ги приобщава към оная плеяда исторически личности, пожертвали живота си за свободата на отечеството.Думите на стария хъш се превръщат в патетична възхвала на патриотичния подвиг,разкриват бутраската романтика на епохата.
      Речта на Странджата не би имала такава въздействаща сила,ако Вазов не бе представил реакцията на присъстващите след мъдрото слово.Хъщовете вече са други хора.Няма и следа от гнева,грубостта, озлобението.Речта на стария хъш е припомнила на тези страдалци техния дълг.Знаменосецът е постигнал най-важното-обединил хъшовете,върнал е самочувствието им.
      Картината на опиянението е видяна през очите на Бръчков.Тази вечер е знаменита за младия човек. Очарован е,щастлив е,че съдбата му е дала възможност да попадне в този свят на "висши същества". Бръчков спонтанно изразява чувствата си и приковава всички погледи към себе си.Ентусиазирано го посрещат хъшовете,защото в негово лице виждат поколението,което ще продължи започнатата от тях борба за свобода и така жертвите им няма да са напразни:"Да живей българската младеж!".
      Връщат се у хъшовете оптимизмът,вярата,желанието за живот.Ражда се напълно естествено песента.Чрез нея героите отново се пренасят мислено на Балканите,към славния спомен,към красивите мечти.Възрожденската им песен се разнася на далеч,но патриотичните стремежи на тези доблестни мъже остават необясними за румънците.Те неразбираемо наблюдават емигрантите и заявяват: "Булгари беци!-А това значеше:пияни българи".
     Речта на Странджата илюстрира,че родолюбието е хуманизъм,идеализъм,себеотрицание,стоизъм, оптимизъм и свободолюбие.Дали ние се ръководим от тези ценности в съвремието ни?Да,ако сме щастливи,и не,ако чувстваме житейска неудовлетвореност.А може би е важно да осъзнаем,че родолюбието е необходимо за духовното ни равновесие и залог за национално и личностно преуспяване.

Подвигът и саможертвата на бунтовника в името на свободата

        Творбата на "Прощаване" е написана през бунтовната и смутна 1868г. и разкрива образа на лирическият герой ,който по духовните си нагласи и стремежи е въплъщение на положителния герой на епохата -бореца за свобода,готов на подвиг и саможертва в името на най-значимата обществена и лична цел-свободата.
        Бунтовникът е непреклонен в решението си,родено от две силни плюсови чувства- любовта към България и омразата към поробителите.Неговата житейска позиция е мотивирана и от твърдата й убеденост, че избраният път е единствено възможният за човек ,който има чест и будно чувство за дълг пред народа си.Подтик за решението на лирическият герой е и поривът към най-висшата човешка ценност - свободата,и законно право на всяка отделна личност,на всеки отделен народ.  Творбата "На прощаване" е поетическо свидетелство за човешки героизъм, подвиг и саможертва,на онези българи изоставили дом им семейство в името на  свободата.
        Борческата устременост на героя е предопределена от ненависта към чуждия поробител.Чрез миналото време на глагола "станах" още в първите стихове е заявено,че тази активна житейска позиция е категоричен и и отколошен избор на младия мъж.Само незатихващото чувтво на дълбока синовна обич и жал подтиква лирическия герой отново да се обърне към майката,за да  й обясни мотивите,които са го накарали да избере пътя на героичната саможертва.Началният стих "Не плачи, майко, не тъжи"сякаш отново се отваря вече воден спор,чийто изход отдавна е известен.Колкото и да  е солна родителската болка,тя не може да разколебае бунтовника.Далеч по силен от майчинкия глас е повикът на съвестта. Личната и национална гордост на лирическия герой веднъж вече го е принудила да напусне  свидния си дом и да приеме съдбата на скиталеца емигрант.Нерадостната му участ е следствие от непримиримостта към робството,експресивно назовано "черна прокуда",а поривът за борба е предопределен от ненависта към чуждото насилие,тегнещо над родното.Изразът "турчин,че бесней" в съчетание със синекдохата "бащино огнище" оформя представата за гибелната същност на робството.Гордата и свободолюбива личност на героя е устремена към единственото възможно решение-тотална революционна промяна  в робското битие на народа.
       Бунтовникът ясно съзнава,че неговата смърт в борбата е напълно възможна.Той не се страхува от нея, а я желае,защото тя достоен завършек на един отдаден на идеала живот,тя е смърт-себепостигане. Лирическият герой е уверен в значимостта на делото,непоколебимо вярва и във величието на своята мисия - чрез героичната си саможертва да даде тласък на борбата и да внуши на съвременниците си,че трябва да живеят в света на идеите,че свободата е "благородна свята цел"("Петрушан").В стихотворението двете възможности за изхода от борбата не са равностойни-по вероятния изход е смъртта.Саможертвата е представена като доброволна в порива на бунтовника към достойно себеосъществяване и себедоказване.За него геройчната смърт е необходимост в борбата,защото чрез нея ще се потвърди значимостта на борческия идеал,както и пълноценността на направения избор.
       Представата за възможната гибел е конкретна в съзнанието на лирическия "аз".Тя е подчинена на желанието му да загине с достойна и красива смърт,която ще се превърне в пример за невръсните му братя,за всички бъдещи борци.Подвигът-саможертва  е "видян"  и внушен в изповедта пред майката като начало на вечен живот,на духовно безсмъртие.Борецът за свобода е постигнал победа над смъртта- преодолял е страха от нея,а това е най-великата победа на човешкия дух.Той внушава на майка си,че смъртта не е край,а начало на нов живот вечен в паметта на потомците.Юнашката майка трябва да участва и в този процес на възкресяване на сина, чрез словото-да овладее мъжествено скръбта си,да разказва "с сърце", за него,да поддържа спомена и да предаде заветния дял на братята:
           Кажи им, майко, да помнят,
   да помнят, мене да търсят:
   бяло ми месо по скали,
   по скали и по орляци,
   черни ми кърви в земята,
   земята, майко, черната!
         Смъртта на бунтовника ще бъде смърт без гроб.Неговото разкъсано,разчленено тяло ще се слее със земята-бялото месо ще "изчезне"в белия цвят на скали и орляци,а черните му кърви ще попият в родната земя.Братята няма да бъдат свидетели на този героичен незабравим акт,ще намерят само сабята и пушката и ще се докоснат  до юнашкия дух.Попадането им в територията на подвига за тях ще бъде вид патриотично вдъхновение  да продължат достойно борческото дело.За бунтовника е особено важна надеждата,че след гибелта започнатото от него дело ще се увенчае с успех,тази надежда поддържа оптимизма му.
         Четирите стиха,в които е изобразена юнашката саможертва,свидетелстват,че подвигът осигурява духовно безсмъртие..Чрез сможертвеното отрицание на собствения си живот борецът за свобода се извисява нравствено,постига величие и слава.
        Бунтовникът представя и втора възможност пред своята майка-възможносттада се върне "жив и здрав".да дочака бленуваната свобода.Младият човек,който е на ясно с реалностите,иска да успокои майчиното сърце,да го изпълни с вяра.
        Неслучайно е избрана пролетта като сезон,в който ще възтържествува мечтаната свобода.Животът се възражда.Свооя нов живот ще започне и свободния народ.Анафората "жив и здрав"разкрива естествена човешка радост на младия човек,че е оцелял,че ще усети близоста на близките си.Красиви са юнаците,които даряват народа си със свобода.С гордост Ботевият герой говори за силата,за величието им.Народът ще посрещне освободителите си по стар обичай с китка цвете.Повелитените глаголни форми "берете","късайте","плетете" създават представа за всенароно посрещане.
       И на фона на всеобщото ликуване е показан личен момент-срещата на младия мъж с най-близките му същества-майка и либе.С трепет бунтовника чака мига,в който ще усети близостта на майка си и ще застане с гордост пред нея,доказал правотата на своя житейски избор.Целувката,прегрътката, синонимните глаголи  "тупа" и "играе" доказват любовта на лирическия герой към неговото "либе хубаво".
      Пренасяйки се мислено в бъдещето,младият човек се сепва и разбира,че едва сега започва страшният,но славен път.Път,който той съзнателно е избрал и който ще го отведе към безсмъртието:
   Но... стига ми тая награда -
   да каже нявга народът:
   умря сиромах за правда,
   за правда и за свобода...
   Саможертвата ще се превърне в един нов живот-в сърцата и в паметта на хората.
   Житейската позиция на бунтовника от"На прощаване"е отражение на мисленето и емоционалната нагласа на българина през  Възраждането-епоха на героични дела за скъсване с робството.
   Свободата винаги е била мечта,стремеж,представа за щастието на човека от различни епохи,но нашите предци са превърнали тази мечта в реалност. Тя  е най-трудно постижимият идеал,чиято реализация не зависи само от единици духовно извисени личности,а от всеки по отделно и всички заедно.

Ще продължавам да качвам нови анализи надявам се да ви харесат и помогнат!!!